Ема Питър – търсач на облаци и отражения

Архитектите се нуждаят от фотографите, за да представят по най-добрия възможен начин проектите си пред света. Само добрият архитектурен фотограф може да прецени в какъв момент от денонощието да снима, каква светлина да изчака, под какъв ъгъл да представи сградата, какво отражение да търси, как да я впише в околната среда, така че полученият кадър да предаде значението и въздействието на проекта. Добрите световни архитектурни фотографи не са толкова много, но българката Ема Питър е една от тях. Работата й впечатлява с изключителна прецизност към детайлите, с желанието й да разказва истории чрез фотографиите си и с любовта й към облаците, които почти винаги присъстват по един или друг начин в кадрите. Нейните репортажи се публикуват в престижни издания като Canadian Architect, Azure, Architectural Record, Dwell, New York Times, Architectural Digest. Фотографиите на Ема Питър са запомнящи се и въздействащи и печелят награди по цял свят. Като жена и майка на две деца тя е вдъхновяващ пример в тази по-скоро мъжка професия. Ема Питър или Емануела Димитрова е родена в София през 1977 г. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, специалност „Фотография” в класа на професор Румен Георгиев. След кратък професионален опит в БНТ като водеща на предаването „Семеен албум” по Канал 1,  заминава първо за Париж, а после за Канада, където се установява. С нея разговаряме за пътя й от България до Канада, за страстта й към фотографията и за всекидневните предизвикателства в нейната професия.

 

Как се насочихте към фотографията и как тя се превърна във ваша професия?

Баща ми, Емил Димитров,  беше оператор в киноцентър Бояна,  част от екипите на филми като Записки по българските въстания, Вик за помощ, Куче в чекмедже, Милост за живите, Комбина… Между продукциите се занимаваше с фотография, превръщайки семейната ни кухня в тъмна стая. Още от съвсем малка  му помагах. Влюбих се във фотографията, виждайки как образът на снимката започваше да се появява на фотографската хартия. Беше магично и все още е.

Когато учих в НАТФИЗ, се увлякох по фотожурналистиката. Моят прекрасен учител професор Румен Георгиев ми помогна изключително много, запознавайки ме с работата на  „бащата“ на фотожурнализма – Анри-Картие Бресон и неговия т.нар. „решителен момент“. В този период в България имаше много протести и социални вълнения. Със състудентите ми бяхме непрекъснато в центъра на събитията и снимахме много.

 

След като завършвате, заминавате в Париж на стаж в Magnum Photo Agency. С какво се занимавахте там?

Magnum Photo Agency е изключителна школа. По време на стажа ми там се запознах  лично с Анри Бресон, който често идваше в агенцията, с жена му Мартин Франк, с Куделка, Абас, Елиот Ъруит…От тях научих много. Те гледаха снимките ни и ни съветваха. Искаха от нас да бъдем истински, да улавяме скритите моменти, да виждаме хумора и романтиката, щастието и тъгата в секундата на заснемането.

В самото начало работих в отдел „Архиви”, където преглеждах на ден по 3000 кадъра. Да гледаш снимките на най-добрите тренира окото до такава степен, че когато излезеш на улицата, всичко, което виждаш,  е кадър, всеки момент се превръща в кадър…

 

С такъв голям професионален опит лесно ли намерихте работа, когато заминахте за Канада?

Когато заминах за Канада, бях на 24 г., имах по-добро образование и повече опит от повечето фотографи там, но редакциите на вестниците и списанията не ме приеха с мотива, че нямам канадски опит. След цели шест месеца шанс ми дадоха Expedia и VRX Studios. Работата ми беше да снимам хотели по цял свят. След две години вече ръководех интернационалния фотоекип на фирмата. По това време 240 дни в годината бях на път и постепенно се влюбих в модерната архитектура. Реших да създам собствена фирма за архитектурна и интериорна фотография.

 

Коя беше първата най-значима сграда за вашата кариера? А какви сгради обичате да снимате?

Това беше сграда на архитектурното студио AA Robins – дом, облицован с cot-ten (патинираща стомана) на остров близо до Ванкувър. Всички материали за този дом бяха докарани с кораб и сградата беше толкова уникална и въздействаща, че първия път, в който я видях, ми се насълзиха очите от вълнение.  Друга сграда, която ми е въздействала по подобен начин, е Операта в Хонконг по проект на арх. Кокалов. Не мога точно да опиша колко се гордея с арх. Кокалов. Сградата, която е създал, е една от 100-те най-значими  в света (според класация на Time magazine). Ние се познаваме от години, но не исках той да ме избере да заснема сградата, защото сме сънародници, а заради качеството ми на работа. Така и се получи.

Най-невероятните сгради, които снимам, са на модернистични архитекти. Обичам модернизма и за мен чистите линии нямат сравнение. Любимите ми архитекти са  арх. Кокалов,  Бярке Ингелс, Майкъл Грийн, Заха Хадид. За мен това са хора, които се опитват да променят света и начина, по който гледаме на архитектурата.

 

Какво според вас отличава вашите кадри?

Това, което ме отличава, е, че комбинирам фотожурнализма с архитектурната фотография. В моите снимки на сгради винаги има човешко присъствие. Дори само една фигура, един силует в кадъра променят всичко, дават живот. И в повечето случаи нищо не е режисирано. Аз просто чакам идеалния човек или група от хора да се появят пред обектива ми и за щастие това се случва често. Моята цел е да създам запомнящ се кадър, такъв, който се откроява в морето от други изображения и който може да стане известен в цял свят.

 

Какви са най-големите предизвикателства във вашата професия?

Работя по 12 часа на ден, 6 дни в седмицата, за да успея да се наложа в тази доста мъжка професия. Аз вися от сгради, прекарвам понякога и по 14 часа на крак при температури, които варират от -41 градуса до +41. Имам две деца и всичко това не е лесно, но никога не се отказвам. Искам да покажа колко силни могат да бъдат жените.

По отношение на сградите, най-голямо предизвикателство за мен са университетите и училищата. В по-голямата част от случаите снимаме по време на учебната година в изключително хаотична среда. Правим графици, които са разчетени до минута, за да може да направим кадър, който се бори за награда.

 

С какъв екип разполагате?

Работя с двама асистенти и още двама специалисти, които се занимават с обработката на снимките. Аз съм с този екип от самото начало и без тези хора не бих стигнала където съм сега.

 

Разкажете ни за любовта ви към облаците. Те присъстват в повечето ваши проекти.

Аз съм от хората, които мечтаят много и погледът ми е все към небето. Обичам облаците. Те са толкова непредсказуеми, красиви, невероятни. Обичам да ги вписвам в кадрите. Спечелих първа награда за архитектурна фотография в Канада миналата година именно със сграда, която отразява облак. Аз съм и член на  The Cloud Appreciation Society – британска организация на любителите на облаци.

 

Какво ви предстои в близко бъдеще?

В следващите няколко месеца ще снимам много интересни проекти в Нова Зеландия, Мексико, Лондон и САЩ. Част съм от журито на Канадските архитектурни награди, на Канадските награди за архитектурна фотография и на интернационалните награди Archiproduct. Готвя се и за участие за събитието TEDx, което също е много вълнуващо.